…в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани.
[…]
— Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
„Каква абсурдна постановка на въпроса!…“ — ядоса се Берлиоз и възрази:
— Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако върху главата ми не се стовари някоя тухла…
— Вижте какво — прекъсна го авторитетно непознатият, — разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам Ви, че тя изобщо не Ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.
— Може би знаете от каква именно? — с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. — И навярно ще ми го кажете?
— На драго сърце — отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий във втори дом… Луната си е отишла… шест — нещастие… вечер — седем…“ — после високо и радостно заяви: — Ще Ви отрежат главата!
Берлиоз попита с кисела усмивка:
— А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти?
— А, не — отвърна събеседникът, — една рускиня, комсомолка.
— Хм… — измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, — това, прощавайте, е малко вероятно.
— Аз също моля да бъда извинен — отвърна чужденецът, — но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?
— Не, не е. Най-напред ще се отбия в къщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствам.
— Не, това е невъзможно — твърдо възрази чужденецът.
— Защо така?
— Затова, защото — отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, — защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.
[…]
И в същия миг долетя този трамвай, който завиваше по прокараната наскоро линия от Ермолаевская към Бронная. Като зави и пое направо, той изведнъж се освети целият отвътре с електричество, изскърца и ускори ход.
Въпреки че беше в безопасност, предпазливият Берлиоз реши да се върне зад турникета, хвана въртящата се метална пръчка и направи крачка назад. И в същия миг ръката му я изтърва, кракът му неудържимо се плъзна като по лед по паважа, който се спускаше стръмно към релсите, другият му крак подскочи и Берлиоз се озова на релсите.
Като се мъчеше да се хване за нещо, Берлиоз падна по гръб, леко си удари темето в паветата и успя да види горе, но дали отдясно или отляво — това вече не можа да съобрази, — позлатената луна. Успя да се извърти на хълбок и в същия миг с бясно движение да свие крака към корема, но когато се обърна, съзря понеслото се към него с неудържима сила съвсем бяло от ужас лице на жена ватманка. Берлиоз не извика, но край него с отчаяни женски гласове закрещя цялата улица. Ватманката дръпна електрическата спирачка, вагонът заби нос в земята, после веднага подскочи и от прозорците с грохот и звън се посипаха стъкла. В мозъка на Берлиоз някой отчаяно изкрещя: „Нима? …“ Още веднъж и за последен път проблесна луната, но тя вече се разпадаше на късове, а после стана тъмно.
Трамваят прегази Берлиоз и към желязната ограда на Патриаршата алея по стръмния паваж изхвърча кръгъл тъмен предмет. Той се отърколи по наклона и заподскача по паважа на Бронная.
Това беше отрязаната глава на Берлиоз.
[Михаил Булгаков, „Майстора и Маргарита“ 1940; превод: Лиляна Минкова]