Погълнат от мислите си, Хари седя дълго или може би само няколко секунди. На това място човек много трудно можеше да е сигурен за неща като времето.
— Къде точно се намираме?
— Е, тъкмо се канех да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, като се огледа. — Къде сме според теб?
Хари не знаеше, докато той не го попита. Сега обаче установи, че знае отговора.
— Прилича на гара Кингс Крос — изрече той бавно. — Само дето е много по-чисто и безлюдно и поне доколкото виждам, няма влакове.
— Гара Кингс Крос! — засмя се несдържано Дъмбълдор. — Майко мила, наистина ли?
— А вие къде мислехте, че сме? — попита Хари така, сякаш се защитаваше.
— Нямам представа, скъпо момче. Дето е думата, тук ти командваш парада.
[…]
— Защо го направихте толкова трудно?
Дъмбълдор също се усмихна през сълзи.
Съществото зад тях се загърчи и застена, а Хари и Дъмбълдор още дълго седяха безмълвно. Мисълта за онова, което ще се случи от тук нататък, обгърна Хари лека-полека, като сипещ се мек сняг.
— Сега трябва да се върна, нали?
— Ти ще си решиш.
— Имам ли избор?
— О, да — усмихна му се Дъмбълдор. — Та къде, казваш, се намираме, на Кингс Крос ли? Според мен, ако решиш да не се връщаш, можеш да се качиш на… нека да го наречем влак.
— И къде ще ме отведе той?
— Нататък — простичко каза Дъмбълдор.
Отново тишина.
— Но вие искате да се върна?
— Мисля, че ако решиш да се върнеш, има вероятност той да бъде довършен веднъж завинаги — рече Дъмбълдор. — Не мога да обещая нищо. Знам обаче, Хари, че ти би се страхувал да се завърнеш тук по-малко, отколкото той.
Хари погледна отново нещото, което сякаш беше одрано и трепереше и се давеше в сянката под стола в далечината.
— Недей да съжаляваш мъртвите, Хари. Съжалявай живите, и най-вече онези, които живеят без любов. Като се върнеш там, можеш да направиш така, че по-малко души да бъдат осакатени и по-малко семейства да бъдат разделени. Ако това ти се струва достойна цел, засега ще си кажем довиждане.
Хари кимна и въздъхна. Да си тръгне от това място едва ли щеше да бъде толкова трудно, както влизането в гората, но тук беше топло, светло и спокойно, а Хари знаеше, че се завръща при болката и страха от още загуби. Стана, Дъмбълдор също се изправи и двамата дълго се гледаха очи в очи.
— Накрая ми кажете… — рече Хари — това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?
Дъмбълдор го озари с усмивка и гласът му прозвуча в ушите на Хари силен и ясен, макар че ярката мъгла отново се спусна и замъгли силуета му.
— Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?
[Джоан Роулинг, „Хари Потър и Даровете на Смъртта“; превод: Емилия Масларова]