Лежеше по лице и слушаше тишината. Беше съвсем сам. Никой не го гледаше. Нямаше друг. Не беше съвсем сигурен, че и самият той е там.
След много време или може би само след миг му хрумна, че сигурно е жив, сигурно е нещо повече от безплътна мисъл, щом лежи, определено лежи върху някаква повърхност. Значи имаше сетива и нещото, на което лежеше, съществуваше като него.
Почти веднага щом стигна до този извод, Хари осъзна и че е гол. Убеден, че е съвсем сам, не се притесни особено от голотата си, тя само леко разпали любопитството му. Той се запита дали, след като усеща, може и да вижда. Откри, че има и очи, като ги отвори.
Лежеше в ярка мъгла, но тя не приличаше на никоя от мъглите, които беше виждал дотогава. Онова, което го заобикаляше, не беше скрито зад кълбеста пара, по-скоро кълбестата пара не беше оформена. Подът, на който Хари лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, той просто си беше там: плоско празно нещо, на което да съществуваш.
Хари седна. Тялото му си изглеждаше невредимо. Той се пипна по лицето. Вече не носеше очила.
Точно тогава през плътната пустота, която го заобикаляше, до него достигна шум: тихите жални хлипове на нещо, което се блъскаше, пляскаше и се гърчеше. Звукът беше скръбен, но и някак неблагоприличен. Хари изпита неприятното чувство, че подслушва нещо скрито, срамно.
За пръв път му се прииска да е облечен.
Точно когато му хрумна това, съвсем наблизо се появи мантия. Хари я взе и я облече: беше мека, чиста и топла. Беше се появила по невероятен начин — ей така, в мига, в който Хари я беше поискал…
Той стана и се огледа. Дали не се намираше в някаква огромна Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече неща се разкриваха. Високо горе на слънчевата светлина проблясваше огромен сводест покрив от стъкло. Може би това тук беше дворец. Всичко беше притихнало и спокойно, чуваше се само звукът като от хлипане и блъскане, идващ съвсем наблизо през мъглата…
Хари бавно се обърна на място и всичко наоколо сякаш си се съчини само пред очите му. Огромно открито пространство, ярко и чисто помещение, по-широко от Голямата зала, с чист сводест стъклен таван. И нямаше никого. Хари беше единственият човек там с изключение на…
Той трепна. Зърна нещото, издаващо звуците. Имаше формата на невръстно голо дете, свито на земята, кожата му беше груба и грапава, като драна; то лежеше разтреперано под един стол, където беше оставено, нежелано, натикано по-далеч — да не се вижда, — мъчещо се да си поеме дъх…
Хари се уплаши от него. Колкото и малко, крехко и наранено да изглеждаше, той не искаше да се доближава до него. Въпреки това тръгна бавно натам, готов всеки момент да отскочи назад. Не след дълго стоеше достатъчно близо, за да го докосне, ала не намери сили да го направи. Почувства се страхливец. Трябваше да го успокои, но то го отвращаваше.
— Не можеш да помогнеш.
Хари рязко се извъртя кръгом. Към него с напета походка и изправен гръб вървеше Албус Дъмбълдор, облечен в развята среднощносиня мантия.
[Джоан Роулинг, „Хари Потър и Даровете на Смъртта“; превод: Емилия Масларова]