Тъмно е още

Тъмно е още… Господин Писанелло, как обичате да не спите сутрин, когато лежите със затворени очи и си мислите разни неща? По корем. Уважаеми читатели, Леополдо Писанелло обича да лежи по корем.
Погледнах навън преди известно време и видях различни нюанси на сивото – светлосиво небе, различносиво по отсрещния блок, с основа графит…дори листата на ореха и на лозата, които на слънце вече са почти жълти, видях като сиви, с отблясъци към тъмнозеленото. И тук-там черни петна. За малко драма. Прииска ми се да ги нарисувам. Да опъна един статив, лист или платно върху статива, да размажа сиво и зелено, и бяло, и черно и лилаво върху една палитра, да взема четката, да нахлупя накриво един каскет на квадратчета и да рисувам, да рисувам…да стоя права пред прозореца и да рисувам всичкото това сиво с въздишка на тъмнозеленото и тук-там черни петна за мъничко драма (защото черното също е цвят), и да си мисля как еротиката е в границите на контраста и в нюансите на сивото всъщност няма нищо еротично. И това да не е вярно.
Вече е достатъчно късно, за да се виждат зеленото и жълтото. Достатъчно късно, за да е есен. А не е. Съдим за случката според предходни натрупвания – психосоциофизиологични – от което следва, че всяко следващо съдържание е предопределено по същество и бъдещето е вече вложено в миналото. И ако човек иска да бъде нещастен, той ще направи така, че да бъде нещастен – и тук искането не е осъзнат трагичен блян (понякога е, но това е патология в стил „Яворов“) – искането е предвиждане, пророкуване на вече видяното, на познатото. В механизмите на интерпретация са положени когнитивните основи на възприемането на света и въпреки всички дефекти, които са давали в миналото, настоящето продължава да се себеизгражда върху тях – ей така, безкритично, със самодоволна самодостатъчна самоувереност. Да.