Снощи излязох от зоната си на комфорт за около час и нещо (сериозно – бях толкова далеч от нея, че дори не я виждах). Планирано преживяване, нулева спонтанност – знаех, че ще го направя още преди седмица, не успях да се разубедя.
Обстоятелствата, за които научих по-рано през деня, също не ме разубедиха.
Страх нямаше – като на изпит – страхът е преди да влезеш в кабинета, после всичко е миг. Нервността е в норма, неестественият смях също. На моменти звучах глупаво, със сигурност така и изглеждах.
Социалните ми разговори бяха с едно момиче, което харесвам, но не познавам добре, и с един луд. Досаден и симпатичен. Ставаше въпрос за Карадере, Иракли, костенурките нинджа, в някакъв момент и за Айнщайн. Гъби, огън и розови сънища.
Хората не помнят това, което говорят. Помнят нещо друго.
Нямам реално познание какво точно е щастието, но имам чувството, че моето звучи ето така:
И мирише на пресен босилек.