Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя.“ Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафа. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан. Какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вдигах глава, съставях уравнения: „Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.“ Измислях начини да сложа окончателна точка, да изпратя на Люк красиво, възвишено писмо, в което да обясня, че между нас всичко е свършено. Но подобно писмо ме вълнуваше само дотолкова, доколкото неговата красота и възвишеност биха ми възвърнали Люк. Едва-що си представях, че раздялата е осъществена чрез това жестоко средство и вече виждах как се сдобряваме.
Достатъчно беше да не се давам, както казват хората.
Катрин, Ален, улиците. Едно момче, което ме целуна на някакъв купон. Не пожелах да се срещнем повторно. Дъждът, Сорбоната, кафенетата. Досадата. Нямаше ли край?
[…]
Вече не си казвах: „Нека прекратим тази смехория“, а „Как да се ограничат пораженията?“ Разсъждавах за „мен и Люк“ като за външно явление, но това не премахваше непоносимите мигове, когато застивах на тротоара, с „нещото“, което се хлъзгаше надолу в мен и ме изпълваше с отвращение и яд. Влизах в някое кафене, пусках двайсет франка в музикалния автомат и се отдавах на петминутна мирова скръб чрез мелодията от Кан.
— Недей така, рожбо — повтаряше Ален, — недей така.
Не ми беше особено приятно да ми викат „рожбо“, но в случая ми действуваше разтушително.
— Мил си — казвах на Ален.
— Нищо подобно — отговаряше той. — Имам намерение да напиша дисертация за страстите. Та съм заинтересован.
А музиката ме убеждаваше. Убеждаваше ме, че имам нужда от Люк. Наясно бях, че тази нужда е и свързана с моята любов, и обособена от нея. Все още бях способна да разгранича човешкото същество, съмишленика от предмета на увлечението ми, неприятеля. И най-лошото беше именно, че не можех дори мъничко да го принизя, както човек обикновено постъпва спрямо хладните към него хора. Имаше и мигове, когато си мислех: „Горкият Люк, колко уморителна щях да съм за него, колко досадна!“ И се презирах, задето не бях успяла да остана лековата, още повече, че това може би щеше да го привърже към мен от честолюбие. Но всъщност знаех, че у него няма честолюбие. Той не беше противник, а Люк. Беше неспасяемо.
[Франсоаз Саган, „Усмивка почти“ (1955); превод: Мария Коева]