[есето на Фуко + картините на Рене Магрит, за които става дума, можете да намерите тук: http://kultura.bg/web/%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%bd%d0%b5-%d0%b5-%d0%bb%d1%83%d0%bb%d0%b0/]
[…]
На най-послушната рисунка ѝ бе достатъчен един надпис като „Това не е лула“, веднага образът бе принуден да излезе извън себе си, да се отдели от своето пространство и да започне най-накрая да се рее, незнайно дали близо, или далеч от себе си, подобен или различен от себе си. Противоположно на „Това не е лула“ е „Изкуството на разговора“: в пейзаж от сътворението на света или на гигантомахия две мънички човечета разговарят – недоловим дискурс, шепот, веднага подет от мълчанието на камъните, от мълчанието на надвисналата с огромните си блокове над двамата неми бъбривци стена; но тези безредно скупчени един над друг блокове образуват в основата си куп букви, в които лесно можем да разгадаем – думата REVE, сякаш всички тези крехки и безтегловни слова са получили власт да организират хаоса на камъните. Или, напротив, като че в будната, но веднага губеща се бъбривост на хората, нещата могат в немотата и съня си да образуват дума – устойчива и неизличима; ала тази дума посочва най-мимолетните образи. Това не е всичко: защото в съня хората, сведени до мълчание накрая, общуват със значението на нещата и оставят тези загадъчни, настойчиви, дошли от другаде думи, да проникнат в тях. „Това не е лула“ е вписването на дискурса във формата на вещите, двусмислената му власт да отрича и удвоява, а „Изкуството на разговора“ е автономното гравитиране на нещата, които формират собствените си думи в безразличието на хората и ги налагат, без те да го осъзнаят, във всекидневната им бъбривост.
Между тези две крайности творчеството на Магрит разгръща играта на думите и образите. Лицето на напълно сериозен човек с неподвижни устни, с немигащ поглед „избухва“ в смях, който не е негов, който никой не чува и който отникъде не идва. Падащият здрач не може да се сгромоляса, без да счупи прозорец, чиито парчета още отразяващи по режещите си краища, по стъклените си пламъци слънцето, обсипват пода и перваза на прозореца: думите, които назовават изчезването на слънцето като „падане“, повличат със създадения от тях образ не само стъклото, но и онова друго слънце, нарисувано като негов двойник върху гладката прозрачна повърхност. Като езиче в камбана ключът е поставен отвесен „през дупката на ключалката“: той заставя познатия израз да кънти до абсурдност. Да послушаме впрочем Магрит: „Можем да създадем нови отношения между думите и предметите, да прецизираме някои отношения между езика и предметите, които, общо взето, са пренебрегвани във всекидневния живот.“ Или още: „Понякога името на предмет замества образ. Дума може да вземе мястото на предмет в реалността. Образ може да вземе мястото на дума в изречение.“ И това изобщо не води до противоречие, а се отнася едновременно до неразплетимата мрежа на образите и думите и до отсъствието на общо място, което да ги удържи: „В картината думите са от същата субстанция като образите. Образите и думите се виждат по друг начин в картината.“
[Мишел Фуко, „Генеалогия на модерността“; превод: Владимир Градев]