На този етап от пътя това ми е най-любимото представление. Текстът е около 70 реда, но не исках да го разчленявам.
Работното заглавие на блога не беше „30 реда за…“, а „Истории от чекмеджето“. После ме домързя да нося свръхбагаж – реших да ползвам спомените си като парфюм – пръсваш малко във въздуха и минаваш през аромата. Не е честно да затвориш жив човек в една-единствена история, както не е честно цял живот да мъкна куфара с човешки ръце. Разбира се, че има и детски ръчички.
И споменът е многопластов, но не се променя в рамките на обхвата, доколкото е вече изкривена осмислена съдържателна цялост – има финален момент и в него започва интерпретацията. Освен ако не си фен на Кабала и не смяташ, че Малхут на единия свят е Кетер на следващия. На мен ми е все едно откъде ги гледаш нещата, стига да не е от твърде високо.
„Без абсолютно никаква причина“ – повтаря героят – наистина гадните неща в живота се случват без абсолютно никаква причина. Никой не заслужава злото, но то все пак идва, възпроизвежда се ритмично – като звука от приближаващ по релсите влак. Гадните неща в живота се случват без абсолютно никаква причина, а ограниченото човешко съзнание е така устроено, че търси смисъл във всичко, защото иначе откача и няма къде да се закачи. И като успее да намери смисъл – така се вкопчва в него, че пак откача – от стискане.
Без никаква причина се случват нещата и колкото по-рано го разбереш, толкова по-ясно ще видиш завоя към следващото ниво на спиралата, защото пътят е кръгъл и като си циклиш в едното-и-същото – не правиш друго, освен да дишаш собствения си прахоляк. Спри да разказваш една и съща история, виж стрелката и давай надясно и нагоре или наляво и на зиг-заг – не ме интересува, обаче стига с тая история, колкото и несправедлива, окаяна, патетична, тъжна да е. Стига.
Сменяй от време на време идеята за смисъла. Ако въртиш в една и съща реплика 20 години, така си я отъпкал, че си я стъпкал, премазал си я и дори и някога да е значела нещо – сега не е това някога. И смисълът е отминал – постигнал си го, отегчил се е от тебе, тръгнал си е, само ти не си разбрал. Дълбочко си бръкни – провери се – кой си, какво търсиш, накъде вървиш – и стига с тая шибана външна причина – причината е оправдание да правиш това, което не ти се прави, ама ти е по-лесно и затова ще продължиш да си циклиш в него.
Как „какво ще кажат хората“ – ще кажат, че има балон на дървото, това ще си кажат хората – те ще разберат, че нямаш нищо общо с балона, майко, защо си се качила на проклетото дърво – и после си паднала – ама естествено, че ще паднеш, защо ти трябваше да се катериш, защо не остави проклетият балон сам да си отлети…
„Ти ме демитологизираш и деидеализираш“ – вярно е, другарю, както е вярно, че си ме обвинявал и в точно обратното. Защото не сме паметници, а идеалният човек е мъртвият. Питай Лео за мечтаната зрелищна смърт – аз нямам какво да добавя. В чекмеджето, в куфара, в ковчега влиза само част от човека. [„Не искам да ти влизам в чекмеджетата“ – чуваш ли, Фройд? Щастлив ли си?] И бутилка ром.
И член да е – пак е частична протеза – раз-член-яване вместо сливане – и съединението си е чиста механична сглобка, която – мислена така – по-добре да не става никога, че ще се претъркат частите от насилието на усилието, родено от тоталното безсилие Да бъда възприета нормално. [Парадокс на тежестта, но по-лесно е да размахваш члена, отколкото душата си – и за жените важи.]
Разчленяването роди границите. Добре, не искаш цялото – искаш ли главата? Ръцете? Някой вътрешен орган? Носа? Не се уморявах да питам. Нарисувах квадратчета – честни ръбати формички, при които няма опасност от влизане. И се оказа, че искаш цялото. Но всъщност не искаш нищо. Нещата не са такива, каквито изглеждат, не са и такива, каквито се чуват, а понеже и хладилник нямаме – важното е ти да се разбираш. Ти разбираш ли се?
Толкова е гладко да обичаш някого, който си е отишъл (или още не е дошъл), и е толкова грапаво да живееш с някого, който е Тук Сега. Мечтата и Смъртта създават идеалния аз на човека – а в Живота той просто е. Късметлия си, другарю, ако намериш кой да те обича жив. И е странно да го обвиняваш, че не те иска мъртъв.
Няма проблем да ми помахаш за сбогом със собствената ми ръка – аз я прегризах и това е част от играта – друг ще ми закачи нова, въобразяваме се в прогресия и продължаваме да правим кръгчета нагоре-надолу.
Проблемът е в наранената цялост. На едната ръка пише Love, на другата – Hate – и ампутацията някак е почти логична, докато не стигнем до въпроса „а какъв, по дяволите, е звукът от пляскането с една ръка?“
„Ръкомахане в Спокан“ ще се играе пак на 7. декември на камерната сцена на Народния театър.
автор: Мартин Макдона
превод: Жозеф Бенатов
Постановъчен екип:
режисьор – Явор Гърдев; сценография и костюми – Даниела Олег Ляхова; музика – Калин Николов; снимки – Калин Николов, Михаил Новаков; художник на програма и плакат – Лиана Димитрова
С участието на: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Теодора Духовникова