Намирам се някъде между Уди Алън и „Аз ще те излекувам – каза Мечо.“
От известно време се каня на един филм – „Три билборда извън града“ – сценарист е моят най-любим Мартин Макдона, но въпреки обещанието за катарзис, което получавам ето тук http://kultura.bg/web/%d0%b7%d0%b0-%d0%be%d1%82%d0%bc%d1%8a%d1%89%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b8-%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%88%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0/ още не съм готова да си го причиня.
Не знам дали този месец ще изляза от парадигмата Love actually – „Ваканцията“ – Notting Hill – „Моята голяма гръцка сватба“. Оправдавам се с концепцията, че всеки би трябвало да си има рецепта против измръзване, и си прощавам.
Почти не съм съгласна с Metallica – ако не е умрял някой (това ми изглежда крайна граница), принципно всичко е простимо. Но песента е хубава, видеото – също. Да пуснеш някого да ти бръкне в сърцето (задължително откъм гърба – сещам се за два голи задника, обърнати към публиката – явно за мъжа това е по-слабото място) и да извади ключа, а той пък после да има силата да ти го върне – ето това е любов. Свободата да държиш изваден ключа от …сърцето си.
Наблюдавам и съучаствам в сюжети, за които във всеки следващ момент очаквам някой да извика „бъзинга“ и от кутията да изскочи пружина с набучена клоунска глава. Когато това не се случва – нещата сериозно са си съвсем сериозни – и без гъби започват да ми се привиждат клоунски глави.
„Три билборда извън града“. Отмъщението и прошката. Ако имах 3 билборда – непременно извън града – какво ли щях да напиша там?
Не знам дори с коя песен да свържа – да е „простима“, да има надежда в нея, но пък и да не е настойчива, за да му е ясно на другия, че сам си решава…