Любовта е особен вид пиянство. След като човек изпие първата и втората чаша, отваря му се апетит, чувства жажда и започва да поглъща чаша след чаша. Приблизително така беше и при мен и мога да кажа, че бях станал истински алкохолик. Още неизтрезнял от предишната любов, аз вече поемах новата чаша, която стоеше пред мен.
Това може би е най-доброто потвърждение на моето предположение, че любовта е навик — също както пушенето например. Има хора, които изобщо не пушат, а има и такива, които не могат без цигари; някои пушат с мярка, други не изпускат цигарата от устата си… Аз спадах към числото на страстните пушачи, които с удоволствие сменят тютюна и които запалват нова цигара веднага след като изгасне допушената.
Така аз изпълних младостта си с цял низ от любови, докато най-после се случи онова, за което народът казва: „Веднъж стомна за вода, два пъти…“.
[…]
Четвъртата ми любов беше една ученичка от девическата гимназия с пламенни очи и немирна усмивка. Това беше един вид писмена любов, защото ние никога не разменихме нито дума. След първите взаимни усмивки започнахме да си пишем, да си пишем непрестанно. Все пак това имаше тая полезна страна, че в тая кореспонденция аз се научих да развивам мисълта си много по-добре, отколкото в писмените упражнения на тема „Изпечи и кажи!“ или „Познай себе си“. Упражнявах се не само да изразявам мисълта си, но и да употребявам всички препинателни знаци. Аз ги употребявах щедро всички поред, така че нито един знак не може да се оплаче, че е останал пренебрегнат. Ето например едно мое любовно писмо:
„Душичке!!!
Аз, те обичам?… с цялата си душа и; с цялото си «Сърце», на моето, същество?! Аз те моля. — да отговориш, на Писмото ми! колкото се може по-скоро?
Твой любящ те, ах; до Гроба?“
Нейните писма бяха без всякаква пунктуация, което говори, че тя бе слаба в граматиката, понеже не можеше да си служи с препинателните знаци като мене.
Тая любов не завърши — тя просто угасна. Един хубав ден тя престана да отговаря на писмата ми, един хубав ден аз престанах да ги пиша. Така постепенно и незабелязано ние се забравихме.
[…]
Най-чудното е, че никак не мога да си спомня седмата си любов. Спомням си, че я обичах, спомням си, че и тя ме обичаше, спомням си, че си бяхме обещали да се обичаме до гроб — и все пак, ето на, никак не мога да си спомня коя беше тя.
Осмата ми любов се разви изцяло по общоприетата любовна рецепта. Тя имаше разкошна руса коса, блестящи черни очи и ме обичаше много искрено. Дори поиска от мен да се закълна във вярност. Закле се и тя. И един хубав ден, наскоро след като бе дала клетвата си, се влюби в друг.
Деветата ми любов протече също както в народните песни или поне приблизително по тоя начин, така че приличаше на стоплено старо ядене. Тя имаше разкошна черна коса и топли светли очи и аз я обичах много искрено. Поисках дори от нея да ми се закълне във вярност. Заклех се и аз. И един ден, наскоро след като се бях заклел, аз се влюбих в друга.
[Бранислав Нушич, „Автобиография“, „От втората до тринадесетата любов включително“; превод: Боян Ничев]