Защото, макар те двамата с Питър да бяха разделени сякаш от стотици години — тя никога не му пишеше писма, а неговите бяха сухи като съчки, — ѝ се случваше най-внезапно да си помисли: какво ли ще каже той, ако е с мен сега? някои дни, някои случки я караха да си спомни за него, ала спокойно, без предишната горчивина; което вероятно е отплатата, задето си обичал някого; мисълта за него те връхлита посред Сейнт Джеймс Парк в някоя прекрасна утрин, наистина става така. Но Питър — колкото и да бе красив денят, колкото и да бяха красиви дърветата, тревата, облечените в розово момиченца, — Питър никога не забелязваше подобни неща. Ако тя му обърнеше внимание, той щеше да си сложи очилата, щеше да погледне. Него го интересуваше възвишеното; Вагнер, поезията на Поуп, човешкият характер въобще и недостатъците на нейната собствена душа. Колко я упрекваше! Колко спореха двамата!
Напрежението спада. Времето застива на място, като знаме, което плющи на върха на мачтата. Ние спираме, заставаме неподвижно. Сковани; единствено скелетът на навика поддържа изправена човешката фигура. В която няма нищо, каза си Питър Уолш; чувстваше се изпразнен, съвършено кух отвътре. Клариса ме отблъсна, мислеше си той. Стоеше, без да помръдне, и си мислеше, Клариса ме отблъсна.
Последната сцена, ужасната сцена, най-решаващата в целия му живот (може и да преувеличаваше и все пак такава му се виждаше тя сега), се случи в три часа следобед през един много горещ ден. Предизвика я една дреболия — на обяд Сали каза нещо за Далауей, при което Клариса изведнъж настръхна, изчерви се, както имаше обичай, и набързо я сряза: „Стига вече с тази плоска шега.“
Нищо повече, но на него му прозвуча така, сякаш бе казала: „Ти си ми само за развлечение; уговорката ми е с Ричард Далауей.“ И той така го възприе. Не беше спал няколко нощи наред. Трябва веднъж завинаги да се свърши, какъвто и да е изходът, помисли си. Изпрати ѝ бележка, с която я молеше в три часа да се срещнат при градинската чешма, „Случи се нещо много важно“, надраска най-отдолу. Чешмата се намираше в средата на малък храсталак, далеч от къщата — от всички страни бе заобиколена с храсти и дръвчета. Тя дойде дори по-рано, двамата застанаха така, че помежду им бе чешмата, от чучурчето (беше счупено) непрекъснато капеше вода. Как се запечатват в съзнанието някои подробности! Например яркозеленият мъх. Тя не помръдваше. „Кажи ми истината, кажи ми истината“, повтаряше и повтаряше той. Имаше чувството, че ще му се пръсне главата. Тя изглеждаше някак затворена, вкаменена. Не помръдваше. „Кажи ми истината“, отново рече той, когато внезапно измежду храсталаците се появи старият Брайткопф, с „Таймс“ в ръка; погледна ги много изненадано и си отиде. Те и двамата не помръднаха. „Кажи ми истината“, повтори той. Имаше чувството, че се блъска в нещо физически твърдо; тя не поддаваше. Беше като желязо, като кремък, с непреклонно изправен гръб. И когато каза: „Няма смисъл. Няма смисъл. Всичко между нас свърши…“, след като той бе говорил едва ли не цели часове и сълзите се стичаха по бузите му, сякаш го удари през лицето. После се обърна, остави го, отиде си.
[…]
Беше ужасно, извика той, ужасно, ужасно!
И все пак слънцето топли. И все пак човек превъзмогва тези неща. И все пак животът си тече, ден след ден.
[Вирджиния Улф, „Мисис Далауей“ (1925); превод: Мариана Неделчева]
Послепис: Кой се страхува от Вирджиния Улф? – общо взето, никой. Освен единствения, който не би трябвало да го прави.
Послепис 2: лещата ми става все по-вкусна!