[рецензия на филма „То“ в rollingstone.ru; преводът мой ]
Изглежда, че блокирането на Доналд Тръмп в Туитър безпокои Стивън Кинг повече, отколкото качеството на новата екранизация на „То“. Писателят забрани на президента да гледа филма с бележката: „Никакви клоуни за теб, Доналд“. Трудно е да се каже, силно ли ще се разстрои Тръмп от тази забрана; не по-малко трудно е да се прецени много ли ще спечели, ако все пак се запознае с версията на Андрес Мускети. От предишната екранизация минаха 27 години – именно с такъв интервал изчезват децата в градчето Дери, щата Мейн – и времето за свеж прочит обективно дойде. Друг въпрос е, че достойнствата и недостатъците на този прочит тежат еднакво, а крайният резултат зависи и от вашето преклонение пред книгата, и от умението ви да се абстрахирате от нея.
Лентата изглежда ефектно, основно благодарение на пренасянето на действието от 50-те в 80-те -много по-близки и разбираеми за създателите (а и за зрителите) на филма. Оттук и препратките към излезлите в това десетилетие класически киноадаптации на Кинг („Кери“ и „Остани с мен“), както и съответният саундтрак с акцент върху творчеството на New Kids On The Block. „Глупостта винаги помага, когато попадаш в странни ситуации“ – смята Ричи и това напълно съвпада с визуалната перспектива. Меланхоличната уютна атмосфера и насмешливото обаяние на Ричи Тозиър и Бил Денброу подкупват много преди началото на зверствата.
Отсъствието на звезден статус на повечето от децата-актьори не им пречи да създадат напълно „кинговски“ образи – с високи идеали и чудовища под леглото. При кастинга за втората част наследниците им – колкото и да са известни – ще трябва да се потрудят, за да създадат същата химия. Като жертва част от сюжетните линии, Мускети успява да предаде най-важната съставка на романа – усещането за истинско приятелство, изострено от рискования танц със смъртта; чисто детското опиянение от това, че под колелата на велосипеда се върти цялата планета.
И нека остане дискусионен въпросът, от какво се страхуват повече Денброу и дебелака Бил – да срещнат зловещия Клоун или да целунат приятелката си Бевърли Марш. Когато си на 13 – едното струва колкото другото. Въплътеният от Бил Скарсгард образ на Пениуайз смело ще наречем каноничен – най-добрата визитка в pr-кампанията. На екрана той се промъква често и внезапно, лишавайки застиналия в знойна полудрямка Дери от крехкото му равновесие. Визуално-звуковият разкош на работата на Мускети даже пречи да се изплашиш истински. Увличаш се от блестящата постановка и забравяш, че този стилен Клоун с идеален грим всъщност убива хора и създава хаос.
Като цяло „То“ стои твърдо на земята – няма халюциногенно блуждаене из дебрите на подсъзнанието в контекста на ритуалите, извисяващи книгата от романче на ужасите до метафизичен епос за моралните категории на Доброто и Злото. Не възниква тръпка пред Неразбираемия Ужас, защото злото е по-скоро материално и можеш да му разбиеш физиономията с бейзболна бухалка. Пениуайз охотно разтреперва неукрепналите нервички и буди мрачни илюзии, но в крайна сметка всичко се свежда до ръкопашен бой, в който Клоунът пуска в действие зъби и нокти, а децата – откъртени от оградата пръти.
Неочаквано, но на Стивън Кинг новата версия на „То“ много му харесва. Възможно е с годините да е станал по-дружелюбен, след като изхаби ненавистта си във връзка със „Сиянието“ на Кубрик. Възможно е и Мускети наистина да е успял да избърше прах(т)а от старата история. С което във въздуха са се разтворили и много детайли и философски контексти, но пък са се запазили хуморът, кръвта, тичането с фенерчета из канализацията и носталгията на изплъзващото се между пръстите последно безгрижно лято на детството. И ако се замислиш – това изобщо не е малко.
Добре дошли в Клуба на неудачниците.