Длъжна съм точно днес да кача този текст. Благодарна съм за него на Магдалена Митева www.facebook.com/magdalena.miteva.50
Маги, бяхме съученици някога, явно сме останали на един акъл… Благодаря.
„Ровя из сърцето си за баща си като малко момиченце, което търси бонбони в джоба на захабеното му вехто палто…
тате куку?
тате къде си?
тате кой си ТИ?
Бащите ни…неразбрани, мълчаливи, остаряващи, разсърдени, все поправящи, разочаровани от новото, обидени на старото, неразбрани, чувствителни , мълчаливи герои, цяло едно поколение на бащи , които не успяха да се адаптират към новото. същинската част от живота им отиде да оцеляват…и те оцеляха, физически, но психически всеки остана там някъде по пътя. и ги виждаме навсякъде-малки сиви човечета които изчезват. разсърдени. всеки стаил по една голяма болка, обида, гняв, любов в сърцето си.
Ненужни.
ненужността на бащите ни ги убива малко по малко…
как да се чувстват мъдри съветници в племето, когато съветите им се оказаха грешни (те самите не се справиха с капитализма), уроците им се оказаха неверни(комунизма), живота им мина в най тежкия период, едно тъжно поколение, което в прекалено зряла възраст разбра, че всичко трябвало да е друго, нямаше как да почне на чисто, беше прекалено старо и с деца вече, пое ги живота, те на мускули устискаха за да ни изхранят, ние ги изоставихме, наричайки ги луди, стари, прости, селяни и т.н….и те се свиха , обидиха, скриха, затвориха, умряха …и ние избягахме от тях. срам ни е от тях. те са с плетени обувки, щот най евтино, не приемат парите ни, за нас да има, живеем в имотите им, караме коли защото сме продали земите им, срам ни е от тях. крием ги по апартаменти, селски къщи, растем, поддържаме стандарт, модерни сме, надрастваме ги….вървим напред…но те са там…чакат да им звъннем, яли ли сме, не сме ли, добре ли сме. чакат телефонен глас да им отговори на повтарящия се един и същи въпрос, ние с досада отговаряме дежурно, те не знаят какво да ни попитат друго, вкопчени в тези словосъчетания:
”каксиядешлиспишлиимашлипаридобрелиси” и си чакат с трепет „добресъмялсъмспалсъмимампаритикакси“- „емикакдасъмдобрекарамеядобресъмти какси”-„миказахтидобресмеайдечеимамМНОГОРАБОТА”-„ДОБРЕРАБОТАДАИМААЙДЕСЪСЗДРАВЕОБАЖДАЙСЕПАЗИСЕ”-„ИТИСЕПАЗИАЙДЕЧАО”
И търсят как да затворят телефона по често не успяват защото така и не се научиха на тази техника но ти затваряш и продължаваш живота си, отръсквайки се от неприятното усещане….поемаш въздух и издишаш….и продължаваш,
НО ПОНЯКОГА ОСТАВАШ И СЕ ЗАСЛУШВАШ В ЗВУКА ИДВАЩ ОТ СЛУШАЛКАТА НА НЕЗАТВОРИЛИЯ ТЕЛЕФОНАСИ ТВОЙ РОДИТЕЛ И ЧУВАШ:
КАК СТОИ известно време ,как ръшнат чехлите му, как цък-ва лампата как пукат коленете му как скърца леглото как изкашля задържаната за да не те притеснява кашлица как въздъхва как ..мълчи… тишината на баща ти…
понякога звъниш на майка си, „щот тя по-вчас”, за да я питаш как е баща ти, тя да се оплаче, че все за ядене мисли , че нищо не прави, че все я хока, че остарява че не иска да си пие лекарствата, че седи и гледа в една точка, че оглушава, че не иска и да чуе за апаратче, че пак ходил да поправя за 2 лв телевизор” щот хората нямат тате”, че хората му се смеели вече, луд казвали че бил, а той маме не е луд, не е…ми не е луд мамо не е…и млъквате…
айдечаочеимаммногоработа….
един живот минава в поправки и грижи ок и моментни радости, но
минава
и само дрехите остават. остават телевизорите, поправени…но няма кой да ги гледа…защо този цикъл в който се работи един за друг без да се видим единдруг някакси неправилно ми се струва аз исках татко да е с мен, яската иска аз да съм с него аз искам да пиша плача за татко си докато ясен иска мен, аз не съм с него, искам баща си , той иска майка си, тя иска баба ми . баба ми иска прадядо ми, който иска… и така низ от искания и празни прегръдки. защо трябва когато се изпразни дрехата да търсим бонбони по джобовете й?.
Какво ще остане след моите родители-празни дрехи, вехти вещи, буркани, телевизори части за телевизори, рецепти ,буркани с части за телевизори, телевизори-шкафове, пълни с буркани….и аз.“